Последно време съм вторачен на Изток с широко отворен очи и това, което откривам ме очарова, мотивира да продължавам да задълбавам в търсене на още и още. Азия притежава една специфична изтънченост; деликатна душевност. Книга след книга и филми след филм, удивлението ми не намалява, а напротив. Единствено музиката на Източна Азия ми е трудносмилаема към момента (донякъде я оприличавам на фин лай!), но току-виж и тя започне да ми въздейства. Поредната безкрайно ценна лента, на която се натъкнах, идва от Япония и е дело на небезизвестния Акира Kурoсава. "Да живееш" е първото произведение, дело на легендарния режисьор, имащ слабост към самураите, на което попадам, но със сигурност не ще бъде последното. Ако трябва да използвам една дума, то тя е ШЕДЬОВЪР!
Въпреки че филмът е на над 60 години, в някои отношения светът не е минал и с крачка напред. Бюрократщината е повсеместно и вместо да прави живота по-лесен, държавният апарат гълта парите ни, губи времето и нервите ни в омагьосани кръгове и не спира, докато не се откажеш сам от поетата инициатива. В центъра на прожекторите е г-н Ватанабе, началник на отдел "Обществени въпроси" в Токио. Прекарал последните 30 години от живота си като жив труп, който защитава позицията си по перфектен начин - като не прави нищо. Защото всяко кривване от бездействието може да ти докара проблеми, а кой "глупак" би искал това. И така неусетно са изминали почти 3 десетилетия, в които героят не е имал почивен ден; 3 десетилетия в матрицата сън-работа-сън.
Всичко се променя, когато г-н Ватанабе започва да има проблеми със стомаха и решава да отиде на преглед. Оказва се, че дните на началникът са преброени. Раковите образования в стомаха му ще изцедят всичките му жизнени сили за половин година. И точно това е мигът, в който Мумията (това е прякорът му) се завръща към живота. На прага на смъртта бюрократът решава, че е крайно време да прекрати това пилеене на време в безцелно съществуване и да се събуди за живота. Няма закога да се правят плавни изменения. Промените у обречения са радикални и настъпват още на следващия ден.
Свободния дух на г-н Ватанабе дотолкова е закърнял, че му трябва чужда помощ, за да се си припомни каква радост носят даровете на живота - правенето на добрини, препускането от бар в бар, песните, танците, жените, алкохолът... Тази подкрепа той намира, първоначално, в лицето на не особено успешен писател, с който си спретват един незабравим гуляй, а по-късно благодарение на една бивша негова служителка, навреме осъзнала, че "нищоправнето" в Общината не е за нея.
"Всичко, което правя са тези дребни играчки. Като ги правя все едно си играя с всяко дете в Япония. Защо и Вие не опитате да направите нещо?"
Веднъж събудил се от дрямката, началникът решава, че трябва да остави нещо след себе си, да направим максимално добро за минималните срокове, с които разполага. В мисия на живота си той превръща реализирането на проект за детска площадка. Начинанието не е никак лесно - г-н Ватанабе вижда от първо лице колко трудно е да се издейства промяна; как пренасочването на гише на гише и от отдел в отдел може да те доведе до побъркване. И въпреки трудностите, въпреки заплахите (на мястото за парка са хвърлили око и едри предприемачи), прероденият не се спира пред нищо. Няма какво да губи.
Г-н Началникът си заминава от този свят, но след него остава едно добро дело. Направеното от него не е незабелязано. Спечелва си признанието и уважението на обществеността и нескритата завист на колегите. Бюрократите не мога да си дадат обяснение на какво се дължи тази промяна у г-н Ватанабе, неглижират успехът, който е постигнал. "Мисията ни живота му" бива повсеместно омаловажавана (има едно единствено изключение на адекватен човек сред неговите подчинени, който отбелязва с какво себеотрицание покойникът се е раздавал); никой не обръща внимание на крайния резултат, а се взимат под внимание единствено причините за построяване на детската площадка,а в тях веднага се вплитат користни цели; наличието на интересни; влиянието на хипотетичната млада любовница. "Скърбящите" нямат свян - погребението е чудесен повод на службогонците да се подмажат, да изтъкнат заслугите си. Всичко трябва да бъде засипано с тонове порочност.
В самия край всички са безкрайно доволни, тъй като проумяват, че Мумията е знаел за заболяването си и на това се дължат всички усилия за осъществяването на проекта. Всички доволно заявяват, че на негово място и те биха сторили същото => г-н Ватанабе не е по-добър от тях. Смехът и доброто настроение моментално се завръщат у "почернените". Даден е обет, че от следващия ден всички ще жертват себе си в името на обществото. Каквото било - било. Утрешният ден бележи една нова епоха. Смели думи, останали единствено изговорени. Промяна, разбира се, няма. Защото намеренията са едно, а действията съвършено друго.
Горещо препоръчвам този филм! Има толкова много неща, върху които си заслужава да се замислим. "Животът е само миг" пее Началникът. И всеки всяка една частица от този миг трябва да се стремим да бъдем по-добри, да даваме всичко от себе си и да не оставяме дните ни да преминават в съществуване. Нека живеем!
Животът е миг.
Обичайте, девойки.
Преди пурпурният цвят да избледнее от устните ви.
Преди талазите от страст да утихнат в телата ви.
За онези от вас, които няма да познат утрото животът е миг.
Обичайте, девойки.
Преди гарвановочерните ви плитки да започнат да сивеят.
Преди пламъкът в сърцата ви да замъждука и угасне.
За онези, за които днескашният ден никога не ще се върне.
Няма коментари:
Публикуване на коментар