Отваряйте врати

  Момчета и момичета, отваряйте вратите пред възрастните дами; на забързаните майки с колички; на групата малчугани, бързащи да полудуват навън; на навъсените дядовци, потропващи с бастун в ръка; на препускащите работници, забързани към поредния адрес; на умислените мъже на средна възраст, търчащи от среща на среща; на вашите връстници. Не затръшвайте вратата пред лицата им. Нищо не ни пречи да изчакаме с 10 секунди повече. Всеки бърза нанякъде, превърнали сме се в мухи без глави и е крайно време да осъзнаем колко нужно е да си помагаме. Нека бъдем по-ведри с непознати. Нека се държим по възможно най-любезен начин с хора, които няма какво да ни дадат. Ей така, безвъзмездно. Парадоксално, но от това печелим всички. Защото с всяка отворена врата ние правим нечия минута/час/ден по-хубава и усмихната. А кой не обича да има ведри хора около себе си? 

    

Триумф на посредствеността

  Исках да затворя очи и да се завърна в моя си свят, но не можех. Бях заседнал в измерението на посредствеността, обграден от глутница непознати, които някога бяха мои съученици. Времето явно наистина лети и ето - 4 години по-късно идеалистичната снимка на  задружния клас бе безвъзвратно избледняла, изпъстрена с щедро количество петна от кафе и прогорена тук-там от нечии фасове. 

  Неведнъж съм водил разговор с родителите си относно силните и слабите страни на поколението им, това, създало потомство в началото на Прехода. Да, може би болшинството от тези хора са пречупени от живота, от раздялата с нереализираните мечти и са абдикирали от по-нататъшна борба. Тези изстрадали души очакват ние, младите на деня, да реализираме техните блянове, да изградим една по-добра България. Съжалявам ги. Над главите им вече виси по кофа със студена вода в комплект с тиктакащ механизъм. Моето поколение тепърва ще показва на какво е способно. Колкото повече виждам и чувам, толкова по-бързо се пълни пясъчният ми часовник с етикет "Отчаяние"!

   Подбирам средата си доста внимателно. Дори прекалено. Общувам с доста хора, но с огромната част от тях си оставам просто познат. Така е по-добре и за двете страни. Малкото общество, в което винаги е имало място за нови теми на разговор, интересни идеи и непрестанни планове за бъдещето, моето малко общество, явно е замъглило трезвата ми представа за повсеместната плява около нас. Една част от връстниците ми са чудесни хора. Познавам шепа такива, но действително има будни, жадни за знание личности, които се раздават докрай и сгряват сърцето ми. Но тази част е нищожна. 

  Връщам се пак към бившия си клас. Възпитаници сме на елитна гимназия, всички завършихме успешно и за (не)щастие до един продължихме да следваме. Една част реши да запише висше в UK, защото България бе под нивото им, а друга си останахме тук. Очаквах, че ще се срещна с узрели хора, изпълнени с живец и мечти. Ах, тези мои глупави очаквания! За кой ли път си патих от тях? Оптимизмът ми бе разбит на пух и прах за пореден път. 

   С две изключения, около мен се бяха нароили 20 празни чифта очи. Всички теми на разговор се въртяха единствено и само около парите. За 3 часа те бяха вся и всё. Повсеместни бяха словоизлиянията свързани с култа на вечерта - единият имал новия iPhone в деня на излизането му и броил около 1500лв. за него, другият си взел някакви нови дънки на не знам си кой дизайнер за 500$, трети се хвалеше с марков часовник за баснословна сума. И така, докато почти всички се изредиха с нови материални придобивки. Последва надцакван кой какви връзки е завързал с децата на един кой си и как щом щракне с пръсти - готово, работата е опечена. Мечтата да се получават огромни заплати с минимални усилия (най-добре, ако работа изобщо не се върши) е била по-заразна и от вариола. Голямата част от масата се "надиграваше" именно по този параграф. Бяха замислени различни "схемички", правеха се сметки с кой може да се върти алъш-вериш. Всеки се хвалеше как не учи, но успява да си изкара изпитите на магия. Тезата "Защо трябва да учиш? Я виж Стив Джобс как не е учил, а колко пачки натрупа." бе радушно приета.

   Малцинството, което замина за Великобритания, не спря да се хвали как отвсякъде им валели предложения за по 70-80 000 паунда начална заплата и след година работа можели да уредят и внуците си едва ли не. От по-достоверни източници знам, че тези хора едва ли не мизерстват, но желанието за безкрайни хвалби бе по-силно от истината. Вечерта ставаше все по-грозна. 

  След като темата "Надхвалване" бе изчерпана се започна с нещо много по-сериозно. Внимание! 15-минутно обсъждане на версии на Angry Birds, кой докъде е стигнал с Angry Birds и изобщо всичко, за което можете и не можете да се сетите, свързано с Angry Birds. Самият аз започнах да ставам доста Angry. Щеше ми се тази вечер да бъда и Bird, за да имам пилешки мозък и току-виж нямаше да изглеждам по толкова аутсайдерски начин. 

   Плавно се премина към плана къде може да се отиде след ресторанта, в който похапнахме доволно. Поредната жестока изненада. Най-върлите противници на чалгата се бяха превърнали в нейни заклети фенове. Също така най-големите трезвеници се бяха пропили (изпадането в безпаметност поне веднъж на седмица, невъзможността да се прибереш сам и  строполяването насред данснга, това наричам аз пропиване), а част от тогавашните непушачи излизаха "на по фас" през 20 минути. Неколцината желаещи да се отиде на място, където пуска чалга, трябваше да изслушаме тирадата, че там са най-яките "пу*ки" следователно ще пропуснем жесток купон. Явно и без нас партито е било на ниво, съдейки по снимките. Виждали сте ги. Онези клишираните, в които всички са се наредили като сардини на едно сепаре, а на заден план се вижда по някое дупе. Сардини ухилени до уши с фалшиви усмивки и ококорени  малоумни погледи. 

   Спирам, защото тази среща е в миналото и знам, че не ще видя тези нагли същества още бая време. Дано пък тогава има някаква промяна, но по посока не на деградацията. Шансът е малък, но все пак съществува. Жалко, че не успях да споделя страхотните си впечатления за шведския сериал Arne Dhal, за зашеметяващия поглед на Явор Гърдев в "Хамлет", както и за изложбата "Съвременна турска живопис" в Националната художествена галерия. Нямаше смисъл. Никой нямаше да обърне внимание, освен ако не бях подхвърлил, че в Галерията раздават нещо безплатно. Или още по-добре - че дават по някоя друга банкнота. 

   Знам, че мнозинството винаги се е състояло от неособено разумни и самостоятелно мислещи "индивиди", но сякаш в момента дъното е особено близо. Никакви ценности, никакъв морал. Готовност да се направи всичко в името на парите и властта. Уродливост до безкрай. Все още не мога да се примиря, че живеем в толкова посредствен свят. Надали някога ще мога. 

Ikiru / Да живееш (1952)

 

  Последно време съм вторачен на Изток с широко отворен очи и това, което откривам ме очарова, мотивира да продължавам да задълбавам в търсене на още и още. Азия притежава една специфична изтънченост; деликатна душевност. Книга след книга и филми след филм, удивлението ми не намалява, а напротив. Единствено музиката на Източна Азия ми е трудносмилаема към момента (донякъде я оприличавам на фин лай!), но току-виж и тя започне да ми въздейства. Поредната безкрайно ценна лента, на която се натъкнах, идва от Япония и е дело на небезизвестния Акира Kурoсава. "Да живееш" е първото произведение, дело на легендарния режисьор, имащ слабост към самураите, на което попадам, но със сигурност не ще бъде последното. Ако трябва да използвам една дума, то тя е ШЕДЬОВЪР!

  Въпреки че филмът е на над 60 години, в някои отношения светът не е минал и с крачка напред. Бюрократщината е повсеместно и вместо да прави живота по-лесен, държавният апарат гълта парите ни, губи времето и нервите ни в омагьосани кръгове и не спира, докато не се откажеш сам от поетата инициатива. В центъра на прожекторите е г-н Ватанабе, началник на отдел "Обществени въпроси" в Токио. Прекарал последните 30 години от живота си като жив труп, който защитава позицията си по перфектен начин - като не прави нищо. Защото всяко кривване от бездействието може да ти докара проблеми, а кой "глупак" би искал това. И така неусетно са изминали почти 3 десетилетия, в които героят не е имал почивен ден; 3 десетилетия в матрицата сън-работа-сън. 

  

   Всичко се променя, когато г-н Ватанабе започва да има проблеми със стомаха и решава да отиде на преглед. Оказва се, че дните на началникът са преброени. Раковите образования в стомаха му ще изцедят всичките му жизнени сили за половин година. И точно това е мигът, в който Мумията (това е прякорът му) се завръща към живота. На прага на смъртта бюрократът решава, че е крайно време да прекрати това пилеене на време  в безцелно съществуване и да се събуди за живота. Няма закога да се правят плавни изменения. Промените у обречения са радикални и настъпват още на следващия ден.

   Свободния дух на г-н Ватанабе дотолкова е закърнял, че му трябва чужда помощ, за да се си припомни каква радост носят даровете на живота - правенето на добрини, препускането от бар в бар, песните, танците, жените, алкохолът... Тази подкрепа той намира, първоначално, в лицето на не особено успешен писател,  с който си спретват един незабравим гуляй, а по-късно благодарение на една бивша негова служителка, навреме осъзнала, че "нищоправнето" в Общината не е за нея. 

"Всичко, което правя са тези дребни играчки. Като ги правя все едно си играя с всяко дете в Япония. Защо и Вие не опитате да направите нещо?"

    Веднъж събудил се от дрямката, началникът решава, че трябва да остави нещо след себе си, да направим максимално добро за минималните срокове, с които разполага. В мисия на живота си той превръща реализирането на проект за детска площадка. Начинанието не е никак лесно - г-н Ватанабе вижда от първо лице колко трудно е да се издейства промяна; как пренасочването на гише на гише и от отдел в отдел може да те доведе до побъркване. И въпреки трудностите, въпреки заплахите (на мястото за парка са хвърлили око и едри предприемачи), прероденият не се спира пред нищо. Няма какво да губи. 

  Г-н Началникът си заминава от този свят, но след него остава едно добро дело. Направеното от него не е незабелязано. Спечелва си признанието и уважението на обществеността и нескритата завист на колегите. Бюрократите не мога да си дадат обяснение на какво се дължи тази промяна у г-н Ватанабе, неглижират успехът, който е постигнал. "Мисията ни живота му" бива повсеместно омаловажавана (има едно единствено изключение на адекватен човек сред неговите подчинени, който отбелязва с какво себеотрицание покойникът се е раздавал); никой не обръща внимание на крайния резултат, а се взимат под внимание единствено причините за построяване на детската площадка,а в тях веднага се вплитат користни цели; наличието на интересни; влиянието на хипотетичната млада любовница. "Скърбящите" нямат свян - погребението е чудесен повод на службогонците да се подмажат, да изтъкнат заслугите си. Всичко трябва да бъде засипано с тонове порочност. 

   В самия край всички са безкрайно доволни, тъй като проумяват, че Мумията е знаел за заболяването си и на това се дължат всички усилия за осъществяването на проекта. Всички доволно заявяват, че на негово място и те биха сторили същото => г-н Ватанабе не е по-добър от тях. Смехът и доброто настроение моментално се завръщат у "почернените". Даден е обет, че от следващия ден всички ще жертват себе си в името на обществото. Каквото било - било. Утрешният ден бележи една нова епоха. Смели думи, останали единствено изговорени. Промяна, разбира се, няма. Защото намеренията са едно, а действията съвършено друго.

  Горещо препоръчвам този филм! Има толкова много неща, върху които си заслужава да се замислим. "Животът е само миг" пее Началникът. И всеки всяка една частица от този миг трябва да се стремим да бъдем по-добри, да даваме всичко от себе си и да не оставяме дните ни да преминават в съществуване. Нека живеем!

   

     Животът е миг.

Обичайте, девойки.

Преди пурпурният цвят да избледнее от устните ви.

Преди талазите от страст да утихнат в телата ви.

За онези от вас, които няма да познат утрото животът е миг.

Обичайте, девойки.

Преди гарвановочерните ви плитки да започнат да сивеят.

Преди пламъкът в сърцата ви да замъждука и угасне.

За онези, за които днескашният ден никога не ще се върне.

Willy Moon - Yeah Yeah

Зареждащо на квадрат!
Направо краката те засърбяват за танци!

Харуки Мураками - 1Q84 #1

 "Но не се подлъгвайте по външните признаци. Реалността е винаги само една."

  Прочетох две ревюта за трилогията далеч преди тя да излезе на български език. Първото описваше поредицата като голямо разочарование, крачка назад в творчеството на Мураками; провал, който критиците са поставили на пухена възглавница единствено и само заради инициалите H.M./Х.М., красящи корицата. 

   Другото мнение, точно обратното, засипваше тези  над 1000 страници със суперлативи и ги категоризираше като едно от Творенията на 21-ви век; запленяващо така силно, та се откъсваш от реалността. При това огромно разминаване в мненията нямаше как любопитството ми да не бъде погъделичкано. Бе въпрос на време да се сдобия с книгите. Часът настъпи по време на декемврийския панаир на книгата. Първата и единствена покупка направена от мен. Трябваше да мине около месец, за да разбера колко добър избор съм направил.

   Ако някой продължи да чета, искам да направя няколко уточнения. Към момента съм прочел само от 1/3 от 1Q84 и е възможно следващите два тома да променят мнението ми. Възможно е да развалят сладкия вкус на първите 400 страници или пък да подсилят приятното впечатление. Залагам на второто! Също така не мога да се абстрахирам от прочетеното, така че ще има има спойлери. Издаването на информация неведнъж е разваляло кефа ми, тъй че може спокойно да се занимаете с нещо "по-безопасно", ако сте от моята порода. 

   Действието ни запраща в Токио от 1984-та година. Така е до едно време, след което захвърляме девятката настрани и я заместваме с едно Q = Question Mark = ? Промяната е нужна понеже действителността, обитавана от единия главен персонаж (Аомаме - към момента дама, изкарваща прехраната си с уроци по самозащита и кинезитерапия, а междувременно вижда и сметката на мъже, които са нанесли душевни и най-вече физически травми на половинките си. Имала е тежко детство благодарение на семейството си, което е било отдадено на християнската секта "Обществото на свидетелите". Не може да се каже, че не е почитателка на секса за една нощ, но в крайна сметка се оказва, че сърцето ѝ е пленено от специален човек. Въпрос на време е да го срещне отново.) Та в един момент реалността на Аомаме започва да се пропуква. При все че винаги е в час със случващото се наоколо, някак не е разбрала за смяната на полицейските униформи, извършена преди 3 години, след престрелка между полицията и екстремисти. Имало е жертви, огромен скандал, разтърсил цялата страна, но спомени за това тя няма. Към края на книгата се появява нещо още по-странно, за което ще е престъпление да издам. За да различава действителността, в която е живяла до момента, от изместващия я паралелен свят, Аомаме решава да постави Q-то. За улеснение. 

   Вторият централен персонаж е този на Тенго. Внушителен на ръст мъж, преподавател по математика в "школа за зубрене" (частни училища, предлагащи подготовка за кандидатстудентските кампании), който мечтае да стане писател. Стил има в изобилие, но проблемът е, че няма какво да каже; все нещо не му достига, за да създаде завършено произведение. След трудно детство с деспотичен баща е успял да си осигури спокоен живот в сянка, без ненужни тревоги и усложнения. Всичко това се променя след прочитането на разказа "Въздушната какавида" на 17-годишната Фука-Ери. Разказът има невероятна същина, окипазена от ужасното изразяване на авторката. Малко се разбира за съдържанието му - намесена е сляпа коза, въздушна какавида и човечетата. Именно те ще играят централна роля в книга #2. Става ясно, че тази художествена измислица не е нито художествена, нито измислена. Човечетата наистина съществуват и е добре човек да бъде бдителен, да внимава с тях. 

  Измежду останалите герои трябва да спомена и Комацу, редакторът на литературно списание,  които винаги получава това, което желае, и именно той "забърква" едната сюжетна линия; Вдовицата - жената, даваща "мокри поръчки" на Аомаме, като има основателна причина да се прибегне до това разчистване; Професорът, който разкрива историята на Фука-Ери и тласка историята в една нова посока; Аюми, полицайката, падаща си по момчета извън закона. 

   Меко казано първата част от поредицата ми хареса. Всеки си има право на мнение, а лично моето е, че тази книга е разкошна. Една от най-добрите, на които попаднах през 2012-та. Този свят така ме омая, та книгата бе погълната за рекордно време. Харесва ми този свят на Мураками изпълнен със самотници; загадъчни действия; мистиката, която ни застига с тези малки, но опасни човечета; теориите за паралелни светове; лаконичните диалози и тишината. 

   Има не една и две препратки към произведението на Оруел; факти от различни области (харесвам книги, имащи не само увлекателен сюжет, но които съдържат и любопитна информация). Ключова роля играе "Симфониетата" на Леош Яначек. Няма как да се сдържа и да не я споделя! В произведението са намесени много сериозни теми - травмите нанесени в ранната детска възраст никога не изчезват, проблемът с религиозните култове, едностранното тълкуване на текстове, което води до крайности, обсебване; домашното насилие; шизофренията на модерното общество, в което не е немислимо човек, даван за подражание заради невероятния си професионализъм, културно държание и безупречно възпитание, да се окаже чудовище в собствения си дом - там, където не дължи такса "обществено мнение". 

   Спирам дотук с моите приказки. Горещо ви препоръчвам книгата и съм убеден, че щом я прочетете няма да имате избор освен да посегнете към следващите две. А сега малко цитати и Яначек, разбира се!
  P.S.Мога да извадя добър цитат от всяка втора страница и се надявам сега да не се улея. Повечето извадки са по-крайните страници на книгата, тъй като досега не съм имал навик да си изваждам добри изречения. Груба грешка!

  "Във всяка мрежа висеше по едно черно паяче и търпеливо чакаше да му падне някоя жертва. Самите паяци надали съзнаваха, че са "търпеливи". Паякът няма друга специална способност, освен тази да плете мрежи, и никакъв друг избор на "лайфстайл", освен да бъде неподвижен.  Така щеше да си стои в очакване на плячка, докато в естествения ред на нещата не се съсухри и умре. Всичко това е генетично предопределено. Паякът нито се обърква, нито се отчайва, нито съжалява. Никакви метафизични съмнения, нито морални усложнения. Предполагам."

 "Сърцето ѝ сякаш бе затворено в малка тъмна стая със заключена врата - стая, която се намира другаде."

 "Човешкото гъмжило в съчетание с трафика създаваше онзи типичен за града освободен шум."

 "Не ставаше дума просто за обезчестяване, а за гавра със свещеността на човешката душа. Никой няма право да гази с кални нозе в тази толкова свята област. А стане ли веднъж подобно нещо, чувството за безсилие не спира да гризе жертвата отвътре."

 "Луната бе наблюдавала отблизо Земята по-дълго, отколкото всеки друг. Но луната немееше; нищо не разправяше. Само си наблюдаваше хладнокръвно и обгръщаше тежкото минало по свой си начин. На луната нямаше нито въздух, нито вятър. Вакуумът ѝ бе идеален за запазването на спомените непокътнати. Никой не бе в състояние да отключи сърцето ѝ."

  "Никога не можеш да научиш абсолютно всичко за другия. Надали и Бог би успял."

  "Очите на момичето не бяха фокусирани в нищо. Просто гледаха в някаква въображаема точка в пространството. На Аомаме ѝ се стори, че има пред себе си празна черупка на цикада."

  "Мъж, намиращ удоволствие в изнасилването на момиченца, които още са без менструация; мощен мускулест гей бодигард'; хора, които избират смъртта пред кръвопреливането; бременна в шестия месец жена, самоубила се с хапчета приспивателно; жена, която убива проблематични мъже с остра игла в тила; мъже, които мразят жените; жени, които мразят мъжете - каква ползва могат да имат гените от всичко това? Нима гените възприемат подобни деформирани епизоди като колоритно забавление, или използват тези епизоди в името на някаква по-висша цел?"

  "Човешката памет се състои от индивидуалната памет и колективната ни памет. Двете са тясно свързани. Историята представлява колективната ни памет. Отнемат ли ни тази колективна памет - пренапишат ли я, - губим способността си да опазим нашето истинско "аз".

  "Не забравяй, че сме държавна служба и че ни плащат, за да правим нещата максимално сложни."

  "Улиците на градовете са били пълни със сакати, просяци и престъпници. Само много малка част от човечеството е имала време да се заглежда в луната с дълбоко чувство, да се радва на Шекспирова пиеса или да слуша прекрасната музика на на Доулънд".

  "Получава се като тибетското колело на страстите. Докато колелото се върти, едни стойности и чувства по външния му край се качват и изгряват, други падат и потъват в мрак. Но истинската обич си стои привързана към оста изобщо не се мести."

   

Ben L'Oncle Soul - Seven Nation Army

Чудесен кавър! Дори долавям някаква коледна подправка!