Триумф на посредствеността

  Исках да затворя очи и да се завърна в моя си свят, но не можех. Бях заседнал в измерението на посредствеността, обграден от глутница непознати, които някога бяха мои съученици. Времето явно наистина лети и ето - 4 години по-късно идеалистичната снимка на  задружния клас бе безвъзвратно избледняла, изпъстрена с щедро количество петна от кафе и прогорена тук-там от нечии фасове. 

  Неведнъж съм водил разговор с родителите си относно силните и слабите страни на поколението им, това, създало потомство в началото на Прехода. Да, може би болшинството от тези хора са пречупени от живота, от раздялата с нереализираните мечти и са абдикирали от по-нататъшна борба. Тези изстрадали души очакват ние, младите на деня, да реализираме техните блянове, да изградим една по-добра България. Съжалявам ги. Над главите им вече виси по кофа със студена вода в комплект с тиктакащ механизъм. Моето поколение тепърва ще показва на какво е способно. Колкото повече виждам и чувам, толкова по-бързо се пълни пясъчният ми часовник с етикет "Отчаяние"!

   Подбирам средата си доста внимателно. Дори прекалено. Общувам с доста хора, но с огромната част от тях си оставам просто познат. Така е по-добре и за двете страни. Малкото общество, в което винаги е имало място за нови теми на разговор, интересни идеи и непрестанни планове за бъдещето, моето малко общество, явно е замъглило трезвата ми представа за повсеместната плява около нас. Една част от връстниците ми са чудесни хора. Познавам шепа такива, но действително има будни, жадни за знание личности, които се раздават докрай и сгряват сърцето ми. Но тази част е нищожна. 

  Връщам се пак към бившия си клас. Възпитаници сме на елитна гимназия, всички завършихме успешно и за (не)щастие до един продължихме да следваме. Една част реши да запише висше в UK, защото България бе под нивото им, а друга си останахме тук. Очаквах, че ще се срещна с узрели хора, изпълнени с живец и мечти. Ах, тези мои глупави очаквания! За кой ли път си патих от тях? Оптимизмът ми бе разбит на пух и прах за пореден път. 

   С две изключения, около мен се бяха нароили 20 празни чифта очи. Всички теми на разговор се въртяха единствено и само около парите. За 3 часа те бяха вся и всё. Повсеместни бяха словоизлиянията свързани с култа на вечерта - единият имал новия iPhone в деня на излизането му и броил около 1500лв. за него, другият си взел някакви нови дънки на не знам си кой дизайнер за 500$, трети се хвалеше с марков часовник за баснословна сума. И така, докато почти всички се изредиха с нови материални придобивки. Последва надцакван кой какви връзки е завързал с децата на един кой си и как щом щракне с пръсти - готово, работата е опечена. Мечтата да се получават огромни заплати с минимални усилия (най-добре, ако работа изобщо не се върши) е била по-заразна и от вариола. Голямата част от масата се "надиграваше" именно по този параграф. Бяха замислени различни "схемички", правеха се сметки с кой може да се върти алъш-вериш. Всеки се хвалеше как не учи, но успява да си изкара изпитите на магия. Тезата "Защо трябва да учиш? Я виж Стив Джобс как не е учил, а колко пачки натрупа." бе радушно приета.

   Малцинството, което замина за Великобритания, не спря да се хвали как отвсякъде им валели предложения за по 70-80 000 паунда начална заплата и след година работа можели да уредят и внуците си едва ли не. От по-достоверни източници знам, че тези хора едва ли не мизерстват, но желанието за безкрайни хвалби бе по-силно от истината. Вечерта ставаше все по-грозна. 

  След като темата "Надхвалване" бе изчерпана се започна с нещо много по-сериозно. Внимание! 15-минутно обсъждане на версии на Angry Birds, кой докъде е стигнал с Angry Birds и изобщо всичко, за което можете и не можете да се сетите, свързано с Angry Birds. Самият аз започнах да ставам доста Angry. Щеше ми се тази вечер да бъда и Bird, за да имам пилешки мозък и току-виж нямаше да изглеждам по толкова аутсайдерски начин. 

   Плавно се премина към плана къде може да се отиде след ресторанта, в който похапнахме доволно. Поредната жестока изненада. Най-върлите противници на чалгата се бяха превърнали в нейни заклети фенове. Също така най-големите трезвеници се бяха пропили (изпадането в безпаметност поне веднъж на седмица, невъзможността да се прибереш сам и  строполяването насред данснга, това наричам аз пропиване), а част от тогавашните непушачи излизаха "на по фас" през 20 минути. Неколцината желаещи да се отиде на място, където пуска чалга, трябваше да изслушаме тирадата, че там са най-яките "пу*ки" следователно ще пропуснем жесток купон. Явно и без нас партито е било на ниво, съдейки по снимките. Виждали сте ги. Онези клишираните, в които всички са се наредили като сардини на едно сепаре, а на заден план се вижда по някое дупе. Сардини ухилени до уши с фалшиви усмивки и ококорени  малоумни погледи. 

   Спирам, защото тази среща е в миналото и знам, че не ще видя тези нагли същества още бая време. Дано пък тогава има някаква промяна, но по посока не на деградацията. Шансът е малък, но все пак съществува. Жалко, че не успях да споделя страхотните си впечатления за шведския сериал Arne Dhal, за зашеметяващия поглед на Явор Гърдев в "Хамлет", както и за изложбата "Съвременна турска живопис" в Националната художествена галерия. Нямаше смисъл. Никой нямаше да обърне внимание, освен ако не бях подхвърлил, че в Галерията раздават нещо безплатно. Или още по-добре - че дават по някоя друга банкнота. 

   Знам, че мнозинството винаги се е състояло от неособено разумни и самостоятелно мислещи "индивиди", но сякаш в момента дъното е особено близо. Никакви ценности, никакъв морал. Готовност да се направи всичко в името на парите и властта. Уродливост до безкрай. Все още не мога да се примиря, че живеем в толкова посредствен свят. Надали някога ще мога.