Ако сте от типа хора, недолюбващи мрачното кино, сложете "Жить"/"Живот" в самото начало на черния си списък. Защото в тази руска драма се ронят тежки капки - едни идват от надвисналите облаци и замъгляват хоризонта на надеждата, а други виждаме в хорските очи, сълзи, извиращи от осакатената душа.
Три лични апокалипсиса - така може да се опише лентата най-накратко. Режисьорът Василий Сигарев ни запознава с три привидно несвързани истории - таза на двойката влюбени; на майката, чакаща звънливите гласчета на децата си отново да върнат дома ѝ към живота и на момчето, което расте между плесниците на майка си и заплахите на баща си. Общото между тези сюжетни нишки е в един герой, срамежливо криещ се в началото, но веднъж показал се цялото действие започва да се развива по неговите правила - Смъртта. Още по-злокобното е, че правилата на тази игра са преминали границите на сценария и са стигнали до самата снимачна площадка - през по-голямата част от снимачния процес актрисата Ольга Лапшина е има проблеми със сърцето, а колежката ѝ Яна Троянова изпада в тежка депресия, непрестанни ридания и многократно заявява желанието си да се откаже. За щастие нещата се уталожват и "най-мрачното творение на съвременното руско кино" бива реализирано докрай.
Докато гледах филми, на няколко пъти ме побиха тръпки. Не са често случаите, в които една лента да ме докарва до смях, гняв и отчаяние. Излезеш ли от кожата си, то произведението си заслужава. "Жить" успя! Животът може да бъде неочаквано жесток. За всеки щастлив момент трябва да бъдат положение грижи, да имаме търпение, стремеж към постигането му и в крайна сметка може единствено да се надявам той да се случи. Съзнанието ни е прикрепено към тези мечти и не изпадаме в шок, ако те се реализират. Но не така стои въпросът с трагедиите. Те са невъзпитани - не проявяват любезността да почукат на врата, да ни дадат 5-минути, за да приведем живота си в ред, а директно връхлитате и ни променят. Завинаги.
Първата история е са късметлиите, успели да намерят половинката си в този объркан свят. Щастието им бавно, но сигурно изветря. Антон умира. Болен е от СПИН и е свикнал с мисълта за смъртта, но надали е подозирал, че ще го застигне така скоро. В един ден всичко се променя. Двойката вижда как кълвач чука по стените на дома им. Момичето вижда в това лошо предзнаменование; птицата ги гледа нагло..сякаш много добре ѝ е известно каква трагедия ще изкочи иззад ъгъла. По-късно младите решават да се врекат във вечна вярност пред Бог, неподозиращи, че краят на вечността ще ги застигне след броени часове. Защото един от тях не ще дочака прибирането у дома. По пътя, във влака, ще бъде пребит до смърт от банда хулигани. Не знам откога не съм изпитал толкова силен гняв по време на филм. Да риташ някого, докато главата му не бъде заобиколена от кървав ореол.. защо има такива чудовища? Няма по-големи изверги от хората! Най-страшното е, че в Русия, а и не само, такива истории не са просто художествена измислица.
След първоначалния шок от загубата на най-близкия идва празнотата. Тази самота, която не могат да прогонят нито сълзите, нито виковете. Да, може да стъпим на краката си, но болката остава завинаги. Продължаваме напред с половин сърце. Защото част от нашия свят също е бил фатално ранен. Остава въпроса дали имаме достатъчно сили да продължим този белязан живот? Има ли смисъл? Всеки сам решава.
Вторият разказ е за майката, която най-после е извоювала победа в битката с алкохола и сега с нетърпение очаква децата си, взети от социалните служби, да се завърнат. Цялата къща грее. Детските легълца са внимателно оправени, накупени са подаръци, хладилникът е богато зареден, кучето върти весело опашка, нетърпеливо стопанките му да си дойдат, за да го изведат на разходка. Единствено цветята се държат странно - цъфнали са преждевременно и вече прецъфтяват. Сякаш знаят. Знаят, че веселите дни в тази къща са минало. Цветовете им са застигнати от полъха на смъртта и капят. Преобразената майка няма търпение дъщеричките ѝ да върнат живота в този пуст дом, да ги притисне в обятията си и никога повече да не допусне да си тръгнат. И да, мъниците наистина се прибират, но има нещо странно. На лицата им не греят усмивки, дълбоки рани покриват телата им. Въздух повече не им трябва. Защото на път за вкъщи те са се сприятелили със смъртта.
Не мога и не искам да си представя каква е болката от загубата на всичко. Защото за тази майка тези две крехки създания са целия ѝ живот. Убеден съм, че всяка мечта е била свързана с тях. Светът се срина за секунди. И кой може да я обвини, че избра да последва децата си в другия свят вместо да продължи скитането си в този ни жива, ни умряла?
В тази част от филма имаше толкова натоварващи сцени! Телата на момиченцата, виковете на опечалената жена по време на погребението, отказа ѝ да приеме, че не ще види как децата ѝ порастват, не ще чуе някой да ѝ каже "Мамо!" отново, безумното желание да ги върне към живота.. По-голям ужас от този не бях гледал. Все още ме побиват тръпки! Сигурен съм, че тези сцени ще останат в съзнанието ми.
Последната сюжетна линия ни запознава с малкия Артьом, който живее в същински кошмар. Детето е подложено на тормоз, физически и психически, от собствената си майка и доведения си баща. Никога не може да им угоди. Дори гледането през прозореца е дразнещо за тях и бива санкционирано с крясъци и заплахи. Що за дом е този, в който няма и помен от сигурност? В какво друго би се превърнало това момче, ако не в душевен инвалид?
Оказва се, че нищо не е такова, каквото изглежда. Артьом е загубил много скъп човек и това го е убило. На физиологично ниво той е жив, да, но собствения му свят го е засмукал и е прекъснал връзката му с действителността. Артьом е загубил разсъдъка си след самоубийството на баща си. Полудял, той изкривява образите на загрижената си майка и лекаря, който се опитва да му помогне. В тяхно лице той вижда не опора, а виновници за загубата на татко си.
Не намирам подходящи слова за заключение. Едноминутното мълчание е по-удачно.
