Два метра над Земята: декември 2012

"Но не се подлъгвайте по външните признаци. Реалността е винаги само една."

Прочетох две ревюта за трилогията далеч преди тя да излезе на български език. Първото описваше поредицата като голямо разочарование, крачка назад в творчеството на Мураками; провал, който критиците са поставили на пухена възглавница единствено и само заради инициалите H.M./Х.М., красящи корицата.

Другото мнение, точно обратното, засипваше тези над 1000 страници със суперлативи и ги категоризираше като едно от Творенията на 21-ви век; запленяващо така силно, та се откъсваш от реалността. При това огромно разминаване в мненията нямаше как любопитството ми да не бъде погъделичкано. Бе въпрос на време да се сдобия с книгите. Часът настъпи по време на декемврийския панаир на книгата. Първата и единствена покупка направена от мен. Трябваше да мине около месец, за да разбера колко добър избор съм направил.

Ако някой продължи да чета, искам да направя няколко уточнения. Към момента съм прочел само от 1/3 от 1Q84 и е възможно следващите два тома да променят мнението ми. Възможно е да развалят сладкия вкус на първите 400 страници или пък да подсилят приятното впечатление. Залагам на второто! Също така не мога да се абстрахирам от прочетеното, така че ще има има спойлери. Издаването на информация неведнъж е разваляло кефа ми, тъй че може спокойно да се занимаете с нещо "по-безопасно", ако сте от моята порода.

Действието ни запраща в Токио от 1984-та година. Така е до едно време, след което захвърляме девятката настрани и я заместваме с едно Q = Question Mark = ? Промяната е нужна понеже действителността, обитавана от единия главен персонаж (Аомаме - към момента дама, изкарваща прехраната си с уроци по самозащита и кинезитерапия, а междувременно вижда и сметката на мъже, които са нанесли душевни и най-вече физически травми на половинките си. Имала е тежко детство благодарение на семейството си, което е било отдадено на християнската секта "Обществото на свидетелите". Не може да се каже, че не е почитателка на секса за една нощ, но в крайна сметка се оказва, че сърцето ѝ е пленено от специален човек. Въпрос на време е да го срещне отново.) Та в един момент реалността на Аомаме започва да се пропуква. При все че винаги е в час със случващото се наоколо, някак не е разбрала за смяната на полицейските униформи, извършена преди 3 години, след престрелка между полицията и екстремисти. Имало е жертви, огромен скандал, разтърсил цялата страна, но спомени за това тя няма. Към края на книгата се появява нещо още по-странно, за което ще е престъпление да издам. За да различава действителността, в която е живяла до момента, от изместващия я паралелен свят, Аомаме решава да постави Q-то. За улеснение.

Вторият централен персонаж е този на Тенго. Внушителен на ръст мъж, преподавател по математика в "школа за зубрене" (частни училища, предлагащи подготовка за кандидатстудентските кампании), който мечтае да стане писател. Стил има в изобилие, но проблемът е, че няма какво да каже; все нещо не му достига, за да създаде завършено произведение. След трудно детство с деспотичен баща е успял да си осигури спокоен живот в сянка, без ненужни тревоги и усложнения. Всичко това се променя след прочитането на разказа "Въздушната какавида" на 17-годишната Фука-Ери. Разказът има невероятна същина, окипазена от ужасното изразяване на авторката. Малко се разбира за съдържанието му - намесена е сляпа коза, въздушна какавида и човечетата. Именно те ще играят централна роля в книга #2. Става ясно, че тази художествена измислица не е нито художествена, нито измислена. Човечетата наистина съществуват и е добре човек да бъде бдителен, да внимава с тях.

Измежду останалите герои трябва да спомена и Комацу, редакторът на литературно списание, които винаги получава това, което желае, и именно той "забърква" едната сюжетна линия; Вдовицата - жената, даваща "мокри поръчки" на Аомаме, като има основателна причина да се прибегне до това разчистване; Професорът, който разкрива историята на Фука-Ери и тласка историята в една нова посока; Аюми, полицайката, падаща си по момчета извън закона.

Меко казано първата част от поредицата ми хареса. Всеки си има право на мнение, а лично моето е, че тази книга е разкошна. Една от най-добрите, на които попаднах през 2012-та. Този свят така ме омая, та книгата бе погълната за рекордно време. Харесва ми този свят на Мураками изпълнен със самотници; загадъчни действия; мистиката, която ни застига с тези малки, но опасни човечета; теориите за паралелни светове; лаконичните диалози и тишината.

Има не една и две препратки към произведението на Оруел; факти от различни области (харесвам книги, имащи не само увлекателен сюжет, но които съдържат и любопитна информация). Ключова роля играе "Симфониетата" на Леош Яначек. Няма как да се сдържа и да не я споделя! В произведението са намесени много сериозни теми - травмите нанесени в ранната детска възраст никога не изчезват, проблемът с религиозните култове, едностранното тълкуване на текстове, което води до крайности, обсебване; домашното насилие; шизофренията на модерното общество, в което не е немислимо човек, даван за подражание заради невероятния си професионализъм, културно държание и безупречно възпитание, да се окаже чудовище в собствения си дом - там, където не дължи такса "обществено мнение".

Спирам дотук с моите приказки. Горещо ви препоръчвам книгата и съм убеден, че щом я прочетете няма да имате избор освен да посегнете към следващите две. А сега малко цитати и Яначек, разбира се!
P.S.Мога да извадя добър цитат от всяка втора страница и се надявам сега да не се улея. Повечето извадки са по-крайните страници на книгата, тъй като досега не съм имал навик да си изваждам добри изречения. Груба грешка!

"Във всяка мрежа висеше по едно черно паяче и търпеливо чакаше да му падне някоя жертва. Самите паяци надали съзнаваха, че са "търпеливи". Паякът няма друга специална способност, освен тази да плете мрежи, и никакъв друг избор на "лайфстайл", освен да бъде неподвижен. Така щеше да си стои в очакване на плячка, докато в естествения ред на нещата не се съсухри и умре. Всичко това е генетично предопределено. Паякът нито се обърква, нито се отчайва, нито съжалява. Никакви метафизични съмнения, нито морални усложнения. Предполагам."

"Сърцето ѝ сякаш бе затворено в малка тъмна стая със заключена врата - стая, която се намира другаде."

"Човешкото гъмжило в съчетание с трафика създаваше онзи типичен за града освободен шум."

"Не ставаше дума просто за обезчестяване, а за гавра със свещеността на човешката душа. Никой няма право да гази с кални нозе в тази толкова свята област. А стане ли веднъж подобно нещо, чувството за безсилие не спира да гризе жертвата отвътре."

"Луната бе наблюдавала отблизо Земята по-дълго, отколкото всеки друг. Но луната немееше; нищо не разправяше. Само си наблюдаваше хладнокръвно и обгръщаше тежкото минало по свой си начин. На луната нямаше нито въздух, нито вятър. Вакуумът ѝ бе идеален за запазването на спомените непокътнати. Никой не бе в състояние да отключи сърцето ѝ."

"Никога не можеш да научиш абсолютно всичко за другия. Надали и Бог би успял."

"Очите на момичето не бяха фокусирани в нищо. Просто гледаха в някаква въображаема точка в пространството. На Аомаме ѝ се стори, че има пред себе си празна черупка на цикада."

"Мъж, намиращ удоволствие в изнасилването на момиченца, които още са без менструация; мощен мускулест гей бодигард'; хора, които избират смъртта пред кръвопреливането; бременна в шестия месец жена, самоубила се с хапчета приспивателно; жена, която убива проблематични мъже с остра игла в тила; мъже, които мразят жените; жени, които мразят мъжете - каква ползва могат да имат гените от всичко това? Нима гените възприемат подобни деформирани епизоди като колоритно забавление, или използват тези епизоди в името на някаква по-висша цел?"

"Човешката памет се състои от индивидуалната памет и колективната ни памет. Двете са тясно свързани. Историята представлява колективната ни памет. Отнемат ли ни тази колективна памет - пренапишат ли я, - губим способността си да опазим нашето истинско "аз".

"Не забравяй, че сме държавна служба и че ни плащат, за да правим нещата максимално сложни."

"Улиците на градовете са били пълни със сакати, просяци и престъпници. Само много малка част от човечеството е имала време да се заглежда в луната с дълбоко чувство, да се радва на Шекспирова пиеса или да слуша прекрасната музика на на Доулънд".

"Получава се като тибетското колело на страстите. Докато колелото се върти, едни стойности и чувства по външния му край се качват и изгряват, други падат и потъват в мрак. Но истинската обич си стои привързана към оста изобщо не се мести."